страна. Едни се раждат, а други умират. Ново измества старото, това бе и закона на природата.
Хората имат своя живот, било то хубав, било то лош...или пък... или пък ние нямаме собствен живот - Кой знае
това?
Смъртта е тъй митична и красива - Много пъти тя е виждала смъртта пред очите си.
Както познаваше живота, така познаваше и смъртта.
Татяна стой и съзерцава изгрева от прозореца си.
През това време чете книги по мистика и екзотерика и си мисли.
Мистика и екзотерика. Мистика на древния свят. Съществува ли Рая? Съществува ли Ада? Вълшебната сила
на природата. Кристални деца - деца индиго- Татяна се чуди.
Поглежда към библютеката. Става и се приближава. Внимателно разглежда книгите. Тази съм я чела. Не тази.
Нищо ново под слънцето. Суета… Да, намира една книжка - Изглежда хубава.
Нора Робертсън- Точно По Пладне. Това е. Това е книгата- Хубавата книжка си я бе закупила от отсрещната
будка, точно срещу нея . Интересна книжка- казва си. Отваря първата страничка и се зачита.
Интересно, точно като в живот- повтаря си. Зачита се и се унася в четивото. Чете, чете. Очите и се затварят.
Времето е мрачно и тихо- какво мързеливо време - казва си. Сънят и времето я подканваше да подремне
малко. Чувства, че е изморена, решава да не се бори и се отдава на съня, който така нежно я подканва към
тишина и спокойстви. Заспива- От няколко дни сънува едно и също
Приятелките и играят и тичат подир нея. Тя поглежда кварталното момче в което се бе влюбила още щом го бе
зърнала. То си стоеше там, помни го сякаш бе вчера. После тя излезе с него и от начало всичко бе една игра,
едно приятелство.
Бяха две пораснали деца и всеки ден те се учеха от живота и живата ги изпитваше. Учеха, ала що не
разбираха живота ги учеше.
Сънят й е обезпокоен от една мушичка кръжаща на около. Обезпокоена е от муха. Татяна замахва с ръка за
да изгони нахалното насекомо. Събужда се, вече не и се спи. Връща се към размишленията си. Замисля се
за живота си. Прави бегъл поглед на минало
Татяна, има чувството, че понякога хората не живеят своя собствен живот- Изпитала го бе на свой гръб.
Виждал е толкова много лица и хора. През главата й е минало какво ли не. Всеки живот има своето
преживяване и наблюдение. В паметта на душата се съхранява всичко това, докато един ден, паметта не
замре в едно небитие- Татяна силно вярва в това. Това е красотата на неизвестието, що идеше от живота. И
всичко що сме научили, си отива заедно с нас. Решава пак да подремне, въпреки, че не и се спи. Унася се.
Може би е от времето.- казва си . Унася се пак, в сладостния миг в света на сънищата. Очите се затворят.
Връща се в миналото, когато за първи път се бе прегръщала и целувала с момче. Така дълго го бе целува,
че устните му пресъхваха, а езика му изтръпваше до нейния. Гушка я и сякаш изпитваше цялото това
блаженство на красота на момичето. Тази нежност, тази красота. Усети го. Усети един живот да се стича
покрай вените й. Кръвта закипя. Сърцето заби лудо. Душите се сляха в едно. В тези моменти двамата
тръпнеха в очакване.. Тръпнеха и потреперваха заедно един у друг, потопени от непознатото в живота.
По някога сънува точно това. Сънува и вижда себе си. Тишината и красотата на жената е най- прекрасното
нещо на природата, т.н. творец. Жената като, че ли разкрива божието величие пред мажа. Жената е най-
красивото божи създание, то е
блажено творение на природата и най- голямото изкушение на мъжа още от древността. Жената е символ на
едно величие. Татяна притежава ред качества, като нежност, ласка, слабост, характер и др. Татяна се
основава на красотата си. Красотата погледната през очите на мъжа, събужда един непознат свят на красота
на блаженство. Татяна знае това и тя се чувства специална.
На нея това й се случи. Той бе едва на 19 години. Щом я прегърна усети по цялото тяло трапчинки.
Последваха целувки и поглеждане в очите. Татяна се потапяше в един непознат свят.
Не бе виждал този свят. Очите й бяха големи и излъчваха красота. Но всичко туй бе, така кратко за Татяна и
след известно време, тя изпита това още веднъж в живота. Последва и нов опит, но този път с друго момче.
Този път момчето изглеждаше различно, но нищо ново . И от там на сетне Татяна търсеше това чувството що
бе изпитала за първи път, но така и не го откри. Мечтае да намери богаташ, да се ожени и да му роди дете-
залага много на красотата си. Събужда я котарака. Татяна има котка, малка бяла котка. Ходи около нея и
мърка. Взима я, погалва котето по главичката. Поставя котарака в скута си - Котето се сгушва в скута й, на
кълбо и заспива. Татяна продължава да си чете, най не обезпокоявана, докато от време на време не
поглежда и през стъклото. На около е тихичко и вали из ведро. Толкова е тихо, че долавя шума на удрящите
капки по стъкло.
Гледа с захлас, как капките се удрят в стъклото и отскачат . Гледката я кара да се чувства жива. Успокоява я
и я замисля. Татяна мисли сега за любовта и живота.
Решава да приключи с четенето и мечтите си. Да се отправи към стаята на Крис. Да го смъмри .Мисли си. Не
зная какво си мисли, Крис. Но, не се държи много добре с мен. Вече не ме води никъде. Станал е много лош.
Така почва книгата. Това е една част от Книгата. Всъщност, не е краен продукт, тъй съм променил някой
неща.
ПП: Аз съм почитател на изчистеното писане, но пък, това има и своите минуси...
