Писателя

В тетрадката записвам, всичко което ми е на сърце.
Всичко си отминава. Снимките са пожълтели. Приятелите се разпръскват.- душата изгубена остава.
Една страницка от тетрадката.
Мелодията на сърцето.
Стои там съвсем съмичка, седнала на пейката. Стои и съзерцава нещо пред себе си. На около е тихичко, вятъра повява, листата капят . Красива е - дори много. Времето сякаш спряло е. Гледам я, а тя ми се усмихва.- усмивката й е насочена към мен. - Очите й са отправени към мен. - и аз й се усмихвам. Гледам я и се приближавам, крача бавничко и си мисля - ще седна до нея пък каквот ще да става - ще те опозная. - казвам си. Сядам. - гледам я. - Поглеждаш ме. Мисля си какво да й кажа. Думите... - Думите са излишни. - Вътре в мен е писано. - е, ще ломотя нещо и това е. - казвам си. Случайност ли е това? Случайност ли е, че се виждаме пак? - питам се. Този ден, така ми е познат, сякаш съм бил тук и преди - мисля си. Срещнах я одеве, преди една година. Казах и здравей и я подминах, просто ей така. Ей, така - сякаш бях прекалено зает или пък голямата работа. След още една година, аз пак я подминах. - защо ли? - не я ли видя, бе момче? - Нима си сляп? След още няколко месеца, съдбата пак ни среща. - какво, нима съм глупав или... срамежлив; или съм толкова самовлюбен, че не забелязвам по далеч от носът си. Покани ме на кафе. Каза ми: Ще ходя на кафе, искаш ли да дойдеш с мен? - а аз и отказах, защото бях уморен. - Уморен съм - леле, не се ли чувам какво плещя на момичето. Аз я харесвам, а и момичето ме харесва. Какво? Какво? - уморен ли? Какво става? - се питам? - и в следващия момент… Имаше една думичка, която бях научил - „ Мактуб” - точно това е думичката - така е писано. - Това е думичката която бях научил на скоро. - Мактуб - това е съдба. Какво, нима не виждам. Нима не знам? Нима съм глупав. - това се питах, известно време. Н.. Голямата любов започва, след бурята.
Нашата любов започна след раздялата. Но има някои знаци. Например сърцето ти много силно започва да бие.
Винаги, но винаги искаш да видиш него, винаги искаш да си с него.
А, аз? - Аз ли…? - Аз съм глупак. - по скоро бях глупак. Бог е отредил така да стане. - и нима, аз не знам какво става?
Една Арабска мъдрост, казана от един велик Арабски поет ( но не помня на кого бе) гласеше следното: - „Времето ми отне всичко, което дава сили на очите ми и на сърцето ми”.
Може би, нещо подобно ми се бе случило, само че, в моя случай, надмеността и гордостта; срамежливостта - ми отне очите и сърцето. - но пък това бе преди, а сега, не е така.
Е, какво стана ли - съдба. Дали се опознахме там на пейката - да опознахме се.
Седнах до нея, запалих цигара и тук стана и цялата комедия. Ама вие пушите?
Да, пуша. Не бях ви виждала да пушите. Случайно да не би да се познаваме. И така.
Защо ви казвам това ли, защото това момиче, момичето на пейката е главната причина, поради която аз станах писател. Е, не само тя де, другата работа свърши влечението ми към четенето. Тя е вдъхновението, а книгата е моят учител - най добрия учител е книгата.

Едното без другото не става. Как ще напиша нещо, ако тя не съществува. Как ще мисля. За какво да пиша. Как ще открия красотата на природата за да мога да я опиша? Без нея, не, не Не мога без нея. Та, аз съм толкова досаден, че бих вървял по нея. Досаден, не, не. Любов, може би. Ами, да. Аз не мога да спя без нея, но не съм досаден.

Та, сега, щом не виждам нещо по далеч от носът си и си задавам някой въпроси, лягам на земята и си казвам: -„ леле, всичките тези звезди там горе”- това защо не съм го правил и преди.
От тук се вижда всичко, мислите се избистрят, забравям за момент за всичко . Лежа аз под черното небе - великите мисли и мечтите ми се материализират и всичко си идва на мястото. - и щом се изправя, хм..., аз нищичко не помня от мигновеноста на проницанието. - А, сега де, какво, за какво мислех, а?